Идва с грацията си дива
и ме отнася в светове далечни.
Сеща ме за знайни и незнайни бойци,
за нестихващи битки и за живота.
Напомня ми колко нищожен съм
и как ще си замина,
а след мен нищо.
И почвам да мисля как и защо.
Къде и кога.
Сам или с някого.
–Скоро ли ще ме сполети смъртта
или нужно е да чакам?
–Има ли нещо след нея?
–Наверно има.
–Само тишина.
И една ръка, прокрадваща се в мрака.
Спри, притаи дъх и замълчи.
Зачакай и ще разбереш.
Нощта е пак мъглива,
а аз отново съм никой.
Сам и изгубен, още в търсене на себе си.
Знам едно само:
днес съм тук, а утре не.
Затова ще ти кажа нещо,
което знаеш.
Което съм ти повтарял сигурно милион пъти.
Което знам, че не бива, но ето:
с теб се обичахме, животе, и поне опитах.