– Авторитетно. – отвърна събеседникът ми.

– Виж, авторитетно може би не е най-подходящото определение. Но звучат така, че трябва да се отнасяш към тези хора със страхопочитание. 30 години да лягаш до един и същи човек, 30 години да сядаш на масата с него, 30 години да не поглеждаш друг, а все така пламенно да обичаш само и единствено човека до теб.– казах.

– Да обичаш? Не знам, струва ми се, че с времето любовта сякаш угасва. Имам предвид, че когато животът те подхване, нямаш време да мислиш за любов. След определена възраст други мисли са ти в главата и любовта остава на заден план. Става някак сива и ежедневна, сливаща се с дните, в които трябва да работиш, да плащаш сметки, да живееш. Приоритетите са други, вече няма време за нежност, за близост.– каза той.

– Така-така, прав си. Подхване ли те животът със своите ежедневни проблеми, любовта минава на заден план. Но има и друго. Външно любовта може да изглежда посивяла, вехта, ненужна, дори и мъртва, но вътрешно тя винаги е жива и пламенна и изгаря всичко, до което се докосне. Ще ти разкажа историята на едни мои приятели за тяхната любов. Изглеждаща мъртва и вече несъществуваща, но реално жива и силна, както в първите дни.

Когато вдигнаха сватбата си, тя беше на 20, а той на 30 години. Любовта им беше много силна. Бяха заедно още от училищните години. И тъй сватбата им беше грандиозна – оркестър, цветя, музика, танци, песни, вино  - всичко си имаше. И най-вече, че те се обичаха. В първите няколко години от съвместния им живот изобщо не мислеха за ежедневните неща. Нито дали ще им е топло зимата, че да си нацепят дърва, нито дали са им платени сметките, нищо. И дете не си направиха. Казваха, че си им е добре само двамата.

Годините се търкаляха, а тяхната любов сякаш започна да се изгубва. Вече на дневен ред беше дали прането е изпрано, дали има нацепени дърва, дали яденето е сготвено. Дете все още нямаха. След някоя и друга година той започна да пие, стана алчен и стиснат. За нея това е било огромен тормоз. Но вместо да му помогне в битката му срещу алкохола, тя взе чаша и за себе си. И така всяка вечер се напиваха двамата. Явно са имали проблеми и решение са намирали само в алкохола.

По-подире започнаха вече и да се карат за щяло и нещяло. Веднъж скандалът им беше толкова грозен, толкова голям, че тя го беше напуснала. Но след две седмици се върна при него. Последваха още две напускания, но и двете завършващи със събиране. И така докато не дойде и четвъртото ѝ напускане, след което обаче тя повече не прекрачи прага на къщата им. Напили се една вечер и в яростта си и двамата казали много грозни думи. Този път тя се изнесе на квартира, не отговаряше на обажданията му, не отиде и веднъж да поговорят на трезва глава. Толкова му беше ядосана, че подаде молба за развод. Веднъж я попитах къде толкова се корени проблемът, че не може да бъде решен, а е нужен развод. А тя ми отвърна, че просто ѝ е омръзнало – караниците, пиянството, алчността му. Не желаела повече да види този човек. Аз, как да ти кажа, не повярвах много на думите ѝ, все пак 30-годишен брак не се оставя ей така. За мен проблемът се коренеше някъде надълбоко.

Краят беше трагичен. В деня, в който той трябваше да получи известие, че съпругата му е подала молба за развод, той сложи край на живота си. Но по-трагичното беше, че той знаеше, че тя е подала молбата и в този ден ще го известят и затова предпочете да сложи край на живота си, увисвайки на въжето, отколкото да подпише документите. И умря женен, до развод не стигна. Най-тежка беше бележката, която той бе оставил: „Съжалявам, но предпочитам да умра, отколкото да бъда разделен с теб. Обичам те.“  Тя се поболя от мъка, защото го обичаше силно, а позволи това да се случи.

След самоубийството му тя не беше на себе си, не знаеше как да живее. И до ден днешен се оправя трудно. Но ето така се случва в живота. Често любовта изглежда мъртва, но тя е жива вътре в нас. И за жалост трябва да се случи най-лошото, за да го осъзнаем. – завърших аз разказа си. И в следващия момент видях как събеседникът ми излиза разплакан от стаята. Току-що бях спечелил малкия ни спор, разказвайки историята на неговите чичо и леля.